(1898 - 1923)

Христо Смирненски (Христо Димитров Измирлиев) е роден в гр. Кукуш. След опожаряването на града по време на Междусъюзническата война семейството му идва в София. Като юноша учи последователно в Техническото и във Военното училище. От 1915 г. започва да сътрудничи най-вече на хумористични издания („К’во да е“, „Българан“, „Родна лира“, „Художествена седмица“, „Смях и сълзи“, „Барабан“ и др.); с брат си Тома Измирлиев издава хумористичното списание „Маскарад” (1922-1923). За първи път се подписва с псевдонима „Смирненски” през 1917, а през 1918 г. излиза първата му сбирка – „Разнокалибрени въздишки в стихове и проза“. Става член на редакционната колегия на „Българан”; започва да сътрудничи на комунистическото хумористично списание „Червен смях“ (1919), впоследствие и на „Работнически вестник”, и на в. „Народна армия”.

В периода 1920-1923 г. Смирненски създава зрялото си творчество – своята урбанистична и революционна поезия. Сред най-известните му стихотворения са: „Ний“, „Червените ескадрони“, „Братчетата на Гаврош”, „Цветарка”, „Стария музикант”, „Уличната жена”, „Улицата“, „Северно сияние“, „Бурята в Берлин“, „Йохан“, „Юноша“, „Москва”, „Жълтата гостенка”, цикъла „Зимни вечери“ и др. Смирненски е автор също на фейлетони, прозаически късове („Очи”, „Зидари”), импресии („Босоногите деца“, „Смело, товаришчи!“) и очерци, на впечатляващата сатира „Приказка за стълбата”. През 1922 г. излиза втората и последна издадена приживе стихосбирка на Смирненски – „Да бъде ден!“.

Поезията на Смирненски бележи движение от символистичния към реалистичния образ, поставя началото на урбанистичната предметно-психологическа поезия и е едно от най-ярките художествени въплъщения на лявата идеология в българската култура.

Контекстно търсене: