Акаунт: потребителска парола: | Вход | или се регистрирайте |
Ивайло Петров
(1923 - 2005)
Ивайло Петров (псевдоним на Продан Петров Кючуков) е роден в с. Гюкчедьолюк (днес с. Бдинци), Варненско. Гимназия завършва в Добрич; взема участие в последната фаза на Втората световна война. Работи като редактор в радио София (1949-1953), издателство „Български писател” (1953-1966), сп. „Пламък” (1968-1971), в. „Литературен фронт”. Член е на Съвета за духовни ценности към Държавния съвет (1973-1983), а след 1989 г. е един от учредителите на Сдружение на българските писатели (1994) и член на Националния съвет за радио и телевизия (1999-2001).
Първият му сборник с разкази „Кръщение” (1953) и повестта „На чужда земя” (1962) пресъздават фронтовите преживявания на белетриста. Но още през 1956 г. с повестта „Нонкината любов” той намира своята голяма тема – българското село и промените в него, настъпили след Втората световна война. С драматичните събития на село по време на колективизацията се занимава и романът „Мъртво вълнение” (1961). Популярната повест „Преди да се родя и след това” (1968) отново портретува патриархалния български свят – този път обаче в иронично осветление, оспорвайки и изображенията му в класическата национална литература, и разказите „по темата” на социалистическия реализъм. „Хайка за вълци” (1982/1986, 1987) – големият роман изобщо на 80-те в български контекст – е пореден опит на писателя (след „Мъртво вълнение”) да представи трагедията на селянина, принуден заради комунистическия социално-политически проект да се откаже от земята си и от традиционния си начин на живот.
През 60-те, 70-те и 80-те писателят издава и сборници с разкази и повести, в които се интересува от „съвременния градски човек”, от бедността на душите, от вечните и исторически обусловените несъвършенства на индивида и на обществото („Малки илюзии”, 1963; „Объркани записки”, кн. 1, 2, 1971, 1989; „Лъжливи хора”, 1973; „Божи работи”, 1979; „Най-добрият гражданин на републиката”, 1980; „Три срещи”, 1981 и др.). След поредния исторически трус (1989) Ивайло Петров публикува романа „Присъда смъртна” (1991) – своеобразна осъдителна присъда спрямо аморализма и безчовечността на идеологията, победила на 9 септември 1944 г. „Баронови”, последният роман на прозаика, интерпретира чисто нравствени проблеми.
Ивайло Петров е носител на множество награди, между които наградата на СБП за 1986 г., наградата „Йордан Йовков” (1990), орден „Стара планина” първа степен (2000), Голямата награда за цялостен принос в българската книжовна култура „Христо Г. Данов” (2002).
На английски език Ивайло Петров е превеждан от Андрей Данчев и Григор Павлов.
На немски език произведенията му са превеждани от Х. Береска, М. Фингова, Е. Хартман, Н. Рандов и др.
Първият му сборник с разкази „Кръщение” (1953) и повестта „На чужда земя” (1962) пресъздават фронтовите преживявания на белетриста. Но още през 1956 г. с повестта „Нонкината любов” той намира своята голяма тема – българското село и промените в него, настъпили след Втората световна война. С драматичните събития на село по време на колективизацията се занимава и романът „Мъртво вълнение” (1961). Популярната повест „Преди да се родя и след това” (1968) отново портретува патриархалния български свят – този път обаче в иронично осветление, оспорвайки и изображенията му в класическата национална литература, и разказите „по темата” на социалистическия реализъм. „Хайка за вълци” (1982/1986, 1987) – големият роман изобщо на 80-те в български контекст – е пореден опит на писателя (след „Мъртво вълнение”) да представи трагедията на селянина, принуден заради комунистическия социално-политически проект да се откаже от земята си и от традиционния си начин на живот.
През 60-те, 70-те и 80-те писателят издава и сборници с разкази и повести, в които се интересува от „съвременния градски човек”, от бедността на душите, от вечните и исторически обусловените несъвършенства на индивида и на обществото („Малки илюзии”, 1963; „Объркани записки”, кн. 1, 2, 1971, 1989; „Лъжливи хора”, 1973; „Божи работи”, 1979; „Най-добрият гражданин на републиката”, 1980; „Три срещи”, 1981 и др.). След поредния исторически трус (1989) Ивайло Петров публикува романа „Присъда смъртна” (1991) – своеобразна осъдителна присъда спрямо аморализма и безчовечността на идеологията, победила на 9 септември 1944 г. „Баронови”, последният роман на прозаика, интерпретира чисто нравствени проблеми.
Ивайло Петров е носител на множество награди, между които наградата на СБП за 1986 г., наградата „Йордан Йовков” (1990), орден „Стара планина” първа степен (2000), Голямата награда за цялостен принос в българската книжовна култура „Христо Г. Данов” (2002).
На английски език Ивайло Петров е превеждан от Андрей Данчев и Григор Павлов.
На немски език произведенията му са превеждани от Х. Береска, М. Фингова, Е. Хартман, Н. Рандов и др.