(1866 - 1912)

Пенчо Славейков е роден в Трявна. Учи в родния си град, в Стара Загора, София, Пловдив. Под влияние на Хайне пише своите младежки песни, излезли в стихосбирката „Момини сълзи” (1888). През 1892 г. Славейков заминава да следва философия в Лайпциг. Запознава се с творчеството на Гьоте, Хайне, Т. Щорм, Д. Лилиенкрон, Р. Демел, Г. Фалке, Н. Ленау, Х. Ибсен, Й. Якобсен, с идеите на Сьорен Киркегор и с трудовете на Г. Брандес, К. Ланге, А. Шопенхауер, Фр. Ницше. От Лайпциг сътрудничи редовно на сп. „Мисъл“ и на сп. „Българска сбирка“. През 1898 г. се завръща в България, работи като учител в Софийска мъжка гимназия, става действителен член на Българското книжовно дружество (днес Българска академия на науките), поддиректор (1901–1909) и директор (1909–1911) на Народната библиотека, директор на Народния театър (1908–1909). Става близък помощник на д-р Кръстьо Кръстев в редактирането на сп.„Мисъл“ и е централна фигура в литературния кръг „Мисъл“.

Пенчо Славейков е автор на книгите „Епически песни” (1896 - книга първа и 1898 – книга втора), стихосбирката „Сън за щастие” (1907), антологията „На Острова на блажените” (1910), недовършената поема „Кървава песен”, съставител е на антологията „Немски поети” (1911). Пенчо Славейков пише критически текстове за български и чужди писатели, опитва се и да теоретизира върху българския фолклор („Народните любовни песни”, „Българската народна песен”). През 1904 г. издава на английски език, заедно с Хенри Бърнард, сборника с български народни песни и пословици „Сянката на Балкана”. Номиниран е за Нобелова награда за литература.

Пенчо Славейков е идеолог на българския модернизъм, творец с цялостна програма за европеизация на българската култура.

Контекстно търсене: