(1919 - 2007)

Богомил Райнов е роден в София; син е на академик Николай Райнов. Завършва гимназия в родния си град и философия в Софийския университет (1943). След 9.9.1944 работи във вестници, списания и радиа (често – на управленски постове); преподава естетика в Националната художествена академия (професор от 1954 г.), а от 1953 до 1960 г. е аташе по културата в Париж. В ръководните органи е на СБП (1967-1989), член кореспондент е на БАН от 1974 г., член е и на ЦК на БКП. По времето на тоталитарния режим в България активно участва „от партийни позиции“ в разправата със „заблудени“ български творци. В годините на „зрелия социализъм“ е в най-близкото обкръжение на Людмила Живкова.

Започва да публикува през втората половина на 30-те; привлечен е от левите идеи, като в същото време не се разделя с интелектуалните наследства на бащиния дом. Първите му лирически книги („Стихове“, 1940; „Любовен календар“, 1942) носят модерната чувствителност на градския човек; градът е център на изображението и в романа му „Пътуване в делника“ (1945). Крайната идеологизираност на следвоенното време слага отпечатък върху сборниците му „Стихотворения“ и „Стихове за петилетката“, върху ранните му публикации по проблеми на естетиката, върху разказите му от „Човекът на ъгъла“ (1958), „Дъждовна вечер“ (1961), „Нощни булеварди“ (1963). В новелата „Както само ние умираме“ (1961) обаче комунистическата догматика е превъзмогната, а „Пътища за никъде“ (1966) – заради портретуването на самотния, на победения човек – се възприема като текст, емблематичен за търсенията на българската литература след „разобличаването на сталинизма“. Криминалната повест „Инспекторът и нощта“ (1964) превръща Б. Райнов в изключително популярен автор навремето (тя заедно с „Един човек се връща от миналото“ и „Бразилска мелодия“ оформя триптиха „Три срещи с инспектора“, 1970). В романа „Господин Никой“ (1967) се появява героят разузнавач Емил Боев – също емблематично „лице“ за българската соцлитература (персонажът е централен в поредица текстове, последният от които излиза през 80-те).

Заедно с криминалните и шпионските си романи Б. Райнов публикува и текстове, занимаващи се с теоретични въпроси на масовата култура („Черният роман“, 1970; „Ерос и танатос“, 1971; „Масовата култура“, 1974). През 70-те той създава и ред произведения (повечето автобиографични по характер), коментиращи спецификата на творческия труд, етическите проблеми в междупоколенческите отношения, природата на естетическото преживяване („Черните лебеди“, „Тютюневият човек“, „Пътят за Санта Круз“, ,„Елегия за мъртвите дни“ и др.). Автор е и на изкуствоведски изследвания, на монографии за български и чужди художници, на есеистични сборници, дори на книга, представяща пристрастията му към езотериката, на сценарии, по които са правени популярни в социалистическа България филми; превеждал е също така лирика от руски и френски (Пушкин, Лермонтов, Блок, Маяковски, Вийон, Бодлер, Елюар и др.). След 1989 г. излизат романите му „Тихият кът“ (1999) и „Ченге втора употреба“ (2000), остро полемичните му книги „Лека ни пръст“ (2008) и „Писмо от мъртвец“ (2009) и др.

До 1989 г. Б. Райнов е получил всички най-високи отличия в Народна република България – „Герой на социалистическия труд“, орден „Георги Димитров“, „Народен деятел на културата“ и т.н. В република България (след 1989 г.) получава и орден „Стара Планина”, и държавната награда „Св. Паисий Хилендарски“.

Богомил Райнов е една от най-противоречивите фигури в българската култура след Втората световна война; житейският и творческият му път днес неминуемо провокират размисли за отношенията между таланта и етиката, между интелектуалеца и властта.

Произведения на Богомил Райнов са превеждани на английски език от Т. Атанасова, Н. Желязкова, П. Темпест и др. На немски език негови текстове са превеждали Е. Хартман, С. Йеске, Б. Антковиак и др.

Контекстно търсене: