(1929 - 2004)

Йордан Радичков е роден в с. Калиманица, Монтанско. През 1947 г. завършва гимназия в Берковица. Работи като кореспондент (1951) и редактор (1952-1954) във вестник „Народна младеж”; редактор във вестник „Вечерни новини” (1954-1960) и в Българска кинематография (1960 - 1962); редактор и член на редакционната колегия на вестник „Литературен фронт” (1962-1969). От 1973 до 1986 г. е съветник в Съвета за развитие на духовните ценности на обществото към Държавния съвет на Република България. От 1986 до 1989 г. е заместник-председател на Съюза на българските писатели.

Радичков публикува множество сборници с разкази: „Сърцето бие за хората“ (1959); „Прости ръце” (1961); „Обърнато небе” (1962); „Свирепо настроение“ (1965); „Водолей“ (1967); „Коженият пъпеш“ (1969); „Барутен буквар“ (1969); „Плява и зърно“, (1972); „Нежната спирала” (1983); „Хора и свраки“ (1990); „Смокове в ливадите“, (1995); „Мюре“ (1997) и др. Автор е и на новели, на романи („Всички и никой“, 1975; „Прашка“, 1977; „Ноев ковчег“, 1988), пътеписи („Неосветените дворове”, 1966; „Малка северна сага”, 1980), пиеси („Суматоха“, „ Януари“, „Лазарица“, „Опит за летене“, „Кошници“, „Образ и подобие“ и др.), както и на сценарии за филми („Горещо пладне”, 1966, „Привързаният балон”, 1967 и др.).

Радичков е удостоен с ред престижни отличия: италианската награда „Гринцане кавур” за белетристика (1984), Кралския шведски орден „Полярна звезда” (1988), вписване в Почетния списък „Ханс Кристиан Андерсен” на Международния съвет на детската книга (1996), голямата награда за литература „Добри Чинтулов” (1980), награда „Аскеер” за цялостен принос в развитието на театралното изкуство (1996), национална литературна награда „Петко Славейков” (1998), Голямата награда за литература на СУ (2001). През 2000 г. е удостоен с орден „Стара планина“ – I степен, за цялостен принос в българската култура; през 2003 г. – и с държавната награда за култура „Паисий Хилендарски”. Два пъти е номиниран за Нобелова награда за литература.

„Свирепо настроение” е сред представителните за 1960-те български книги – в почти всички разкази от този Радичков сборник няма и следа от „социалистическия реализъм” и се изгражда крайно нетрадиционен образ на българското село. В по-късни свои текстове писателят също използва гротеската; той нерядко функционализира загадъчното, мистериозното, страшното, събира смешното и трагическото в една и съща история.

Контекстно търсене: